| СОЮЗ ПИСАТЕЛЕЙ В БОЛГАРИИ.THE WRITER`S UNION OF BULGARIA. |
 |
Союз писателей в Болгарии и Фондация``Демократическая Беларусь``-София подписали договор о совместном взаимовыгодном сотрудничестве по культурному обмену,затрагивающему темы евро атлантической интеграции Беларуси и Болгарии.Две стороны готовы укруплять и увеличивать контакты между нашими народами.
ATTENTION!A writer-dissenter from Belarousse,Mihail Vashkevich a ferugee in Bulgaria,is looking for a publishing company to publish his books``Murderers``,``Dictators``,``Killers``,ets.Help 10 000$.Editor Maria Kolarova,our address is;vashkevich@abv.bg;tel.(++3592)9251608,GSM 0887-213163. КОЙ ОСВОБОДИ БЪЛГАРИЯ. Във връзка с честването на 125-годишнината от освобождението на България от османско иго изпитахме потребност да припомним, че и белоруският народ заедно с други народи на Русия, е взел активно участие в руско-турската война 1877-1878 г. Още повече се засили желанието ни затова след тържествената заря за 3 март. При проверката бяха споменати представители на много народи, воювали в редовете на руските войски по време на тази освободителна за България война. Месец март почти изтече, много събития се случиха и се случват от 3-ти март до днес, които изместват назад в съзнанието ни тази знаменателна годишнина. Но сме на мнение, че към паметта на воювалите и загиналите за една благородна кауза, каквато е освобождението на братя – християни, както и към техните потомци, сме длъжници и че за доброто дело никога не е късно. За съжаление, с точни сведения за числеността на белорусите – участници в руско-турската война не разполагаме. Според някои данни, които сме събрали, в състава на руската армия за освобождението на България са воювали около 11 хиляди белоруси. Достоверно известно е обаче, че форсиралият Дунав през юни 1877 г. Челен отряд на руската армия под командването на белорусина генерал Йосиф Владимирович Гурко, състоящ се от 31-ви кавалерийски ескадрон, 10 пехотни батальона и 32 оръдия, в значителната си част е бил окомплектован от белоруси. По този начин - от значителен брой воини-белоруси - са били сформирани и Могилевският и Минският пехотни полкове, Белоруските улански и хусарски полкове, 119-ти Коломенски пехотен полк и 30-та Коломенска артилерийска бригада, носещи имената на местата, където са формирани. Заслугите на Челния отряд и на неговия командващ генерал Гурко за освобождаването на България от османското иго са толкова значими, че задължават по-подробно да се разкрие жизненият и боевият път на този легендарен пълководец. Дворянският род Гурко ( Ромейко-Гурко) произхожда от Могилевска област на Белорусия. Бащата на Йосиф Владимирович – Владимир Йосифович участвал във войните в Кавказ, бил генерал и се радвал, че синът му още в детството си мечтаел да стане военен. “Ако е вярно, че хората се раждат военни, то Йосиф Владимирович Гурко се е родил именно военен” – това пише за Гурко един от авторите на книгата “Героите на Шипка” О. Михайлов. На 18 години Гурко-младши завършва Пажеския корпус и получава назначение като корнет в лейб-гвардейския Хусарски полк. Постепенно се формира като умел кавалерийски офицер. По време на Кримската война от 1853-1856 г. Гурко всячески се стреми към Севастопол и, за да попадне там, сменя пагоните си на ротмистър от гвардията с пагони на майор от армията с думите: “Да живеем с кавалерията, но да мрем с пехотата!” Той се прехвърля в Черниговския пехотен полк, но така и не успява да вземе участие в бойните действия, тъй като Севастопол вече е паднал, а скоро е сключен и мир. Връщайки се в лейб-гвардията на Хусарския полк с предишния чин ротмистър, Гурко командва ескадрон и го превръща в отличен. Александър ІІ го забелязва и го произвежда във флигел-адютант. През 1861 г. Гурко става полковник, а през следващата година е зачислен в свитата на царя. Изпълнява важни административни задачи, свързани с провежданата от Александър ІІ реформа и се представя като целеустремен и безпристрастен човек. През 1866 г. Гурко е назначен за командир на 4-ти хусарски Мариуполски полк, а през 1867 г. е произведен в генерал-майор. През 1869 г. получава командването на лейб-гвардейския Гренадирски полк, като го командва в продължение на 6 години и го превръща в образцов. Следващото му назначение е за началник на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия, като от 1876 г. Гурко става генерал-лейтенант. За своите 48 години по онова време той е строен като юноша, издръжлив и непретенциозен по суворовски в храненето и бита. Своя талант на военачалник и забележителното си лично мъжество ген. Гурко проявява по време на руско-турската война 1877-1878 г.. Назначен за командир на Челния /Южен/ отряд на руската армия, действащ край Дунав, на 25 юни 1877 г. той стремително овладява старата столица на България Велико Търново, на 1 юли завзема стратегически важния Хаинкьойски проход, преодолява Балкана, завзема Казанлък и Шипка. Първият поход на Гурко отвъд Стара планина предизвиква паника в Константинопол, смяна в турското командване, прехвърляне на военни части отвъд Балкана - армията на Сюлейман паша, която трябвало да се придвижи до Плевен, обсаден от руските войски. Отвъд Стара планина Гурко, независимо от трикратното превъзходство на противника, му нанася още редица чувствителни удари. Най-сполучливо се оказва сражението в Джуранли, където разбива напълно един от сподвижниците на Сюлейман паша – Реуф паша. За жалост, на 18 юли завършва неуспешно вторият щурм на Плевен и Челният отряд на Гурко се изтегля назад до Търново. За спечелените победи командирът на Челният отряд получава ордена “Св. Георги” 3-та степен и званието генерал-адютант. Всички се чудели на хладнокръвието на Йосиф Владимирович в бойна обстановка, а той самият не виждал нищо необикновено в това и учел и подчинените си на такова хладнокръвие, казвайки : “Боят при правилно обучение не е нищо особено. Това е също като учението с боеви патрони, но изисква още по-голямо спокойствие, още по-добър ред”. През август 1877 г. Гурко се връща в Петербург, прави мобилизация и сбор на своята 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия и се придвижва с нея към театъра на военните действия при Плевен. Назначават го за началник на кавалерията на Западния отряд, разположен на левия бряг на река Вит. Йосиф Владимирович успява да убеди генерал Тотлебен, ръководещ обсадата на Плевен, в необходимостта от решителни действия за пътя от София, по който към Плевен се придвижват турски подкрепления и продоволствия. Получавайки под свое командване допълнително цялата гвардия, включително и Измайловския полк, той завладява турските опорни точки по софийския път – Горни Дъбник и Телиш /октомври 1877 г./, с което окончателно завършва пълната обсада на Плевен. Дори онези командири в гвардията, които били старши по чин от Гурко и първоначално роптаели от новия началник, след тези успехи започнали да изразяват пълното си доверие към него. За сражението при Горни Дъбник Гурко е награден със златна шпага, обсипана с диаманти. Следващата идея на генерал “Вперед” (“напред”), както започнали да го наричат войниците, бил планът за незабавно настъпление към Стара планина. Независимо от възраженията на щаба на руската армия, планът получава подкрепата на Александър ІІ, намиращ се в Плевен. През ноември Гурко осъществява настъплението към Етрополе – Орхание, и, завземайки ги, се оказва на удобни изходни позиции за преодоляването на Балкана. Подкрепен с части след превземането на Плевен, начело на 70-хилядния Западен отряд, на 13 декември Гурко потегля през Балкана. Походът трябва да се проведе в условията на силни студове и бури. Знаейки, че не всички подчинени му командири одобряват похода, Гурко заявява:” Ако на големите хора им е трудно, аз ще ги взема като резерв, а напред ще тръгна с малките”. Един от участниците в похода описва така началото му: “...Напред потегли огромна маса хора, коне и оръдия. Русите и българите повдигаха с въжета огромните оръдия. По замръзналите горски пътеки сапьори изсичаха стъпала... Някъде отдалече се носеха думите на “Дубинушка”: “Ей, дубинушка, ухнем...” Привечер вятърът се усили и се превърна в снежна буря”. По време на похода командирът на отряда дава личен пример на всички с издръжливост, бодрост и енергия, споделяйки наравно с редовите воини всички трудности на прехода. Лично ръководи придвижването на артилерията по заледените планински стръмнини, нощува до огньовете, храни се като войниците – със сухари. Когато на един от превалите докладват на Гурко, че артилерията вече и на ръце не може да се придвижва, “железният генерал” казва: “Ще я изтеглим със зъби!” Отрядът преодолява и този превал. След 8-дневна героична борба с планината, студовете и бурите Западният отряд на Гурко се спуска в Софийската долина. В резултат на упорити боеве той овладява Ташкисенската укрепена линия и на 23 декември превзема София. В заповедта по случай освобождаването на града Йосиф Владимирович отбелязва: “С превземането на София завърши блестящият период на тази война – преходът през Стара планина, в който не знаеш на какво повече да се чудиш: на храбростта ли, на вашето геройство ли в сраженията с неприятеля, или на издръжливостта и търпението, с които вие понасяхте тежките несгоди в битката с планината, студовете и дълбокия сняг... Ще минат години и нашите потомци, които посетят тези сурови планини, с гордост ще кажат: оттук премина руската войска, възкресявайки славата на суворовските и румянцевските чудо-богатири!” Небивалият в историята зимен поход през Балкана предрешава изхода от войната, която се води в името на освобождаването на българския и другите балкански народи. Приносът на Гурко за победата му носи не само чин генерал от кавалерията и ордена на “Св. Георги” 2-ра степен, но и голямо обществено признание. Някои военни историци именно него наричат “победителя от войната 1877-1878 г.”. Има още един белорус, за когото не можем да не си спомним – това е старши унтер-офицер от лейб-гвардията на Преображенския полк Константин Викентиевич Хруцкий. В състава на 354 Мински пехотен полк той взема активно участие в героичните боеве за Шипченския проход през август 1877 г. За бойната си доблест в боевете на Шипка генерал Столетов лично му връчва Георгиевски кръст. К. В. Хруцкий се отличава и в боевете при Плевен - той е сред първите, влезли в обсадената крепост. На неговите сто години, по покана на българското правителство през 1955 г. К. В. Хруцкий посещава България. Връчена му е най-високата по това време държавна награда – орден ”Георги Димитров”. Хруцкий е участвал активно в дейността на Обществото за съветско-българска дружба. За тази своя дейност през 1965 г. 110 годишният Хруцкий е награден с ордена “Почетен знак”. Умира на 15 февруари 1969 г. - на 114 г. Руско-турската война приключва с подписването на 3 март 1878 г. в Сан-Стефано на предварителен мирен договор между Русия и Турция, според който България от Дунав до Егейско море се обявява за самостоятелна държава. Цената на победата в тази война са 200 хилядите воини-славяни, отдали живота си за освобождаването на българския народ от османското иго. В тяхното число са и немалко белоруси. И макар че оттогава са изминали 125 години, белоруският народ грижливо пази паметта за съвместната борба за освобождаването на България. В чест на победата в руско-турската война 1877-1878 г., на Минското военно гробище е издигнат храм-паметник на Александър Невски. Неголям по размери, кръстокупулен, наситен с архитектурно-декоративни детайли, храм-паметникът е построен в традицията на руския църковен барок от ХVІІ-ХVІІІ в. Вътре в църковната сграда, върху колони са поставени мраморни плочи и със злато са изписани имената на 118 воини от 30–та Коломенска артилерийска бригада и от 119 Коломенски полк, героично загинали край Плевен и в битките за България. В храма и до днес се съхраняват военните реликви: походната църква и полковите хоругви на 119 Коломенски полк. Зад стената на олтара в храма са погребани останките на висшите офицерски чинове, а недалеч от храма има две братски могили за войниците. От деня на освещаването на храма и до днес 4 пъти в годината на Вселенските събори, а също и на 3 март – в деня на придобиването на независимостта на България, тук се отслужват заупокойни богослужения, при които доблестните воини се споменават поименно. Освен руският и белоруският етноси, в състава на руската войска са влизали и румънци, украинци, финландци, поляци, шведи, евреи, норвежци, германци и представители на още 14 етноса. Освен православни християни, в състава на руските войски са влизали католици, юдеи,протестанти, мюсюлмани и др. Екипът на нашата фондация “Демократична Белорус” в България, съвместно със специалисти от Софийския университет и от Българската академия на науките, работи над проект “Етнически и религиозен аспект на състава на руските воини, освободили България от турско робство”. Обръщаме се към посолствата и представителствата на Европейските страни, от чиито етноси има участвали и загинали за освобождението на България, да ни окажат техническа и информационна помощ за установяването на имената на воините в тази война и на техните потомци. Това ще послужи за укрепването на контактите и дружеските отношения между нашите и вашите страни и народи. За контакти и информация имаме сайт: www.fdb-b1.narod.ru Очакваме предложенията ви! М. И. Вашкевич - Председател на Управителния съвет на Фондация “Демократична Белорус” и ръководител на проекта. Превод от руски – Юлияна Николова |
